Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.06.2013 18:27 - АЛБЕР КАМЮ - лекция на доц. Гено Генов
Автор: ggenov Категория: Лични дневници   
Прочетен: 2826 Коментари: 0 Гласове:
1



 

                                    АЛБЕР КАМЮ /1913 - 1960/

 

       Роден е в Оран, Алжир. Учи във Философския факултет на Алжирския университет. На 17 години заболява от туберкулоза.  Установява се в Париж, където започва да работи като журналист. По време на нацистката окупация във Франция участвува в Съпротивата. През периода 1944 - 1947 година е главен редактор на вестник “К о м б а”, а след това сътрудничи на парижкото седмично списание “Е к с п р е с” до 1955 година. От следващата година престава да пише за вестниците.

  Получава Нобелова награда за литература през 1957 година.

Творчество: Ф и л о с о ф с к и  съчинения: “Митът за Сизиф”/1941/, “Разбунтуваният човек” /1957/, “Речите произнесени в Швеция”/1958/.

Н о в е л и: “Падението” /1956/, “Изгнанието и царството” /1957/

П и е с и: “Калигула”/1938/, “Недоразумението”/1944/, “Обсадно положение”/1948/, “Праведните”/1950/, “Бесове”/1959/

Р о м а н и: Чужденецът”/1942/, “Чумата”/1947/

Митът за Сизиф”/1941

АБСУРДЪТ И САМОУБИЙСТВОТО

    Има един-единствен действително сериозен философски проблем – самоубийството. Да преценим дали си струва, илио не, да бъде изживян животът, означава да отговорим на основния въпрос на философията. Останалото, дали вселената има три измерения, дали духът има девет или дванадесет категории, идва по-късно. Това е само забава; по-напред трябва да се отговори. Ако е истина, както твърди Ницше, че един философ, за да заслужи уважение, трябва да убеждава с пример, става ясно значението на този отговор, защото той трябва да предшествува окончателното решение. Това са очевидни дадености, разбираеми за сърцето, но които трябва да бъдат задълбочени, за да станат ясни и на разума.

.....В известен смисъл да се самоубиеш е както в мелодрамата – да се разкриеш. Това означава да признаеш, че си надмогнат от живота, че не го разбираш. Все пак да не прекаляваме с тези аналогии, а да се върнем към по-обикновените неща. Това означава само да си  признаем, “че не си струва труда”. Естествено никога не е лесно да живеем. Човек продължава да извършва движенията, наложени му от съществуването по много причини, първата от които е навикът. Да умреш доброволно, предполага, че си прозрял, макар и инстинктивно, смехотворната същност на този навик, отсъствието на каквато и да било по-дълбока причина да живееш, безсмислието на това всекидневно движение и безполезността на страданието.

  И тъй, кое е това непонятно чувство, което отнема на разума необходимата за живота сънливост? Свят, който може да бъде обяснен ако ще би с неправилни доводи, е близък. Обратно, в една вселена, внезапно лишена от илюзии и светлина, човек се чувства чужденец. Това изгнание е безнадеждно, понеже е лишено от спомените за изгубеното отечество или от надеждата за обетована земя. Именно това разделяне на човека от неговия живот, на актьора от неговия декор, е усещането за абсурда. Ако се замислят за собственото си самоубийство, всички здрави хора ще стигнат без повече обяснения до заключението, че има пряка връзка между това усещане и стремежа към небитието.

.........Случва се декорите да се сгромолясат. Ставане, трамвай, четири часа в канцеларията или в завода, обед, трамвай, четири часа работа, вечеря, сън и понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък и събота все в същия ритъм, по този път се върви лесно повечето време. Само че един ден възнвиква първото “защо” и всичко започва в тази умора, примесена с учудване. “Започва” – това е важно. Умората е краят на действията на един машинален живот, но тя възвестява в същото време раздвижването на съзнанието. Тя го пробужда и предизвиква онова, което става по-нататък. По-нататък идва несъзнателното връщане към веригата или настъпва окончателното пробуждане. В края на пробуждането с време се стига до последицата: самоубийство или възстановяване....

...Първичната враждебност на света през хилядолетията отново се доближава към нас. Само секунда и ние вече не го разбираме, защото векове наред сме разбирали единствено фигурите и рисунките, които сами предварително сме очертавали в него, защото сега вече силите ни не стигат да пъддържаме тази измама. Светът ни убягва, защото отново става такъв, какъвто е. Декорите му, преобразени от навика, стават отново това, което са. Те се отдалечават от нас. Също както в някои дни зад близкото лице на една жена откриваме чужденка на мястото на тази, която сме обичали месеци или години, и дори може да пожелаем онова, което внезапно ни прави толкова самотни. Но мигът още не е дошъл. Да отбележим едно: в тази плътност, в тази необичайност на света се състои абсурдът.

   Хората също излъчват нещо нечовешко. В някои часове на прозрение механичният характер на техните действия, лишената им от смисъл мимика прави глупаво всичко, което ги заобикаля. Човек говори по телефона зад стъклената преграда; не го чуваме, но виждаме неговите безцелни гримаси; питаме се за какво живее той. Абсурдът се състои също в това безпокойство пред нечовешкото у самия човек, в този неразбираем крах пред образа на това, което сме, в това “гадене” както го нарича един съвременен писател /Сартр/....

....Така науката, която трябваше да ни открие всичко, завършва с хипотеза, яснотата потъва в метафората, несигурността се превръща в произведение на изкуството. За какво ми бяха нужни толкова усилия? Меките очертания на хълмовете и властта на мрака върху разбуненото сърце ми откриват много повече. Отново съм се завърнал в началото. Разбирам, че дори да мога чрез науката да уловя явленията и да ги изброя, никога няма да мога да удържа този свят. Когато проследя с пръст цялата му повърхност, няма да узная нищо повече за него. Вие ме карате да избирам между едно описание, което е сигурно, но което не ми открива нищо, и хипотези, които уж ме учат, но които пък не са сигурни. Чужд сам на себе си и на този свят, притежаващ като единствено оръжие мисъл, която се самоотрича при всяко потвърждение – що за участ е това, щом ми носи покой само ако се откажа да зная и да живея, щом при нея атаките на копнежа за завоевание се спират до предизвикателни стени? Да искаш, означава да създаваш парадокси. Всичко е подредено така, че да се зароди отровният покой, който дава безгрижието, заспалото сърце или смъртоносните отрицания.

....Вселенският разум, практически или абстрактен, детерминизмът, категориите, които обясняват всичко, могат само да разсмеят порядъчния човек. Те нямат нищо общо с духа. Те опровергават неговата фундаментална истина – да бъде окован. В този необясним и ограничен свят съдбата на човека придобива своя окончателен смисъл. Огромно множество противници на разума се е надигнало и го заобикаля до сетния му дъх. В неговата възвърнала се и сега вече подготвена проницателност усещането за абсурда се изяснява и уточнява. Казах, че светът е абсурден, и избързах. Сам по себе си светът е неразумен, това е, което може да се каже. Абсурдното се състои в сблъсъка между ирационалното и безумната жажда за яснота, чийто зов отеква дълбоко в душата на човека. Абсурдът зависи толкова от човека, колкото и от света. Той е в момента тяхната единствена връзка. Той ги скрепява един с друг, както само омразата може да свързва съществата. Това е всичко, което мога да различа ясно в този необхватен свят, в който следвам своя път...

МИТЪТ ЗА СИЗИФ

  Митът за Сизиф е трагичен, защото героят му е съзнателно същество. И действително що за мъчение би било това, ако надеждата да успее го поддържаше на всяко крачка? Работникът днес работи цял живот, има едни и същи задачи и тази съдба е не по-малко абсурдна. Но тя става трагична само в редките моменти, когато той я осъзнава. Сизиф, божий пролетарий, безпомощен и разбунтуван, знае колко безмерна е жалката му участ. Това мисли той, докато слиза. Прозорливостта, която би трабвяло да представлява неговото мъчение, изчерпва същевременно неговата победа. Всяка съдба може да се превъзмогне с презрение.

...Невъзможно е да открием безсмислието, без да се изкушим да напишем ръководство за щастието. “Хайде де! При такива ограничени възможности?...” Съществува обаче един-единствен свят. Щастието и безсмислието са две деца на една и съща земя. Те са неделими. Погрешно би било да твърдим, че щастието се ражда естествено от абсурдното откритие. Има също случаи, когато усещането за абсурда се поражда от щастието. “Смятам, че всечко е добре” – казва Едип и тези думи са свещени. Те отекват в грубата и ограничена вселена на човека. Те свидетелствуват, че всичко не е и не е било изчерпано. Те прогонват от този свят един бог, влязъл в него с неудовлетвореността и жаждата за безполезни мъки. Те превръщат съдбата в човешко дело, което хората трябва съвместно да определят.

  Тук е цялата безмълвна радост на Сизиф. Неговата съдба му принадлежи. Скалата му е неговата вещ. Освен това, когато съзерцава мъката си, абсурдният човек кара да замлъкват всички идоли. В света, внезапно възвърнат към своето безмълвие, се надигат хилядите възхитени малки гласове на земята. Несъзнателни и загадъчни навици, зов на всички лица, те са необходимата друга страна, цената на победата. Няма слънце без сянка, трябва да познаваме нощта. Абсурдният човек потвърждава това и усилието му няма никога да завърши. Ако съществува лична съдба, няма да има друга, която да стои над нея, а ако все пак има, той я счита за неизбежна и презряна. Колкото до останалото, той се смята за господар на своите дела....

  Ще оставя Сизиф в подножието на планината! Човек винаги намира своя товар. Но Сизиф проповядва висша вярност, която отрича боговете и повдига всички скали. Той също смята, че всичко е добре. Този свят, останал завинаги без господар, не му се вижда нито безплоден, нито жалък. Дори поотделно всяко зрънце от този камък, всяко парче материя от тази планина, изпълнена с мрак, представлява един свят. Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце. Трябва да си представяме Сизиф щастлив.

 

ЧУЖДЕНЕЦЪТ

      Роман на Камю, който е публикуван през 1942 година от престижното парижко издателство “Галимар”. “Чужденецът” се ражда през 1938 година, след като авторът изоставя “Щастлива смърт”, незавършен роман, който ще излезе посмъртно през 1971 година.

         Героят на “Щастлива смърт” Мъорсо / “Море+слънце” уточнява Камю/ се превръща в Мьорсо / “Умира-Слънце”?/. “Чужденецът” е илюстрация на една форма на щастието и на средиземноморския трагизъм, които са възпети с лиризма заложен в “Сватба” (1939), но също и на абсурдността, т.е. на мълчанието на света пред фундаменталните въпроси, които му отправя човекът, философски размисъл, продължен от Камю по същото време в “Митът за Сизиф” (1952). Романът е завършен през май 1940 година, по време на изгнанието, “Чужденецът” излиза на 15 юни 1942 година, по време на немската окупация.

      В началото на първа част Мьорсо, разказвачът, чиновник в една алжирска канцелария, научава за смъртта на майка си. Той взема автобуса за да отиде в приюта, където тя е завършила живота си и присъства безразличен на заупокойното бдение и на погребението й /І глава/. На другия ден, той среща Мари в една баня, води я на кино и прекарва нощта с нея. Неделята преминава лениво в скука и незаетост. / 2 глава/. Мьорсо се връща в канцеларията и при съседите си: Селест, притежател на ресторант, старият Саламано, който бие кучето си, и Реймонд Синтес, за когото в квартала казват, че «живее от жени». Последният замолва Мьорсо да му напише писмо до жената, която му е изневерила (3 глава). Следващата събота Мьорсо отива заедно с Мари на плаж. На връщане те присъстват на бурна сцена, в която Реймонд набива любовницата си. След като се намесва полицията Мьорсо прима да стане свидетел в полза на Реймон. Саламано пък изгубва кучето си (4 глава).

      Изминава една седмица. Мьорсо отказва повишението, което му предлага шефът му, тъй като трябва да замине за Париж. Старият Саламано оплаква кучето си (5 глава). Мьорсо и Мари отиват да прекарат неделята на плажа, заедно с Реймон, при един приятел, Масон. Двама араби ги следят. Единият е братът на набитата от Реймон жена. Избухва свада: Реймон е ранен от удар с нож. Малко по-късно, сред смазваща жега, той се връща отново, за да предизвика своя нападател. Мьорсо, който е взел за всеки случай револвера си, се озовава сам срещу арабина. Заслепен от жаркото слънце и от проблясъка на ножа, който изважда от джоба си арабинът, той стреля веднъж срещу него,а след това още четири пъти след като той е паднал на земята (6 глава).

     В началото на втора част се описва започналото разследване. Съдиятяа се позовава на Христос, адвокатът предизвиква човешките чувства на своя довереник, но и двамата не успяват да развълнуват Мьорсо (1 глава). Последният е посещаван в затвора от Мари и разбира, че наказанието му включва лишения. Той трябва да привикне «да убива времето» (2 глава). Една година след убийството започва процесът, на който Мьорсо присъства напълно безразличен. От свидетелствата се установява, че Мьорсо се е показал безчувствен към смъртта на майка си. Мари, станала на другия ден след започването на процеса любовница на Реймон, чиито занимания на сутеньор придават привидна логика на убийството, утежнява положението на Мьорсо (3 глава). Като твърди, че убийството е предумишлено, прокурорът поисква смъртна присъда за човека, който не зачита основните правила, възприети в обществото. Мьорсо е осъден на смърт (4 глава). Той се разбунтува в килията си срещу състраданието на изповядващия го свещеник и като разтваря душата си «за първи път пред нежното безразличие на света», изказва желанието екзекуцията му да бъде съпътствана от яростни крясъци на омраза (5 глава).

     Това е историята на един “варварин”, такъв какъвто го представя Камю в “Сватба”:  усет за природата, възползващ се от всеки настоящ миг, без да мисли за утрешния ден, но усещащ неясно, че щастието му е толкова пълно, че не може да бъде прекъснато. Всъщност убийството на арабина, според този прочит, представлява нахлуването на трагедията в ежедневието. Мьорсо го усеща интуитивно в момента, когато стреля машинално: «И това бяха четирите кратки изстрела, с които аз почуках на вратата на нещастието » (I, 6), четири удара, които ни карат да си спомним за “четирите почуквания на съдбата по вратата” в началото на Петата симфония на Бетовен.

    Всъщност този епизод определя една насока в развитието на героя. Ва началото той е изцяло чужд на това, което е обикновено важно за хората: безчувствен е към смъртта на майка си, към любовните признания на Мари, към професионалното си бъдеще. На погребението той страда най-вече, че не си е доспал и че е много горещо (I, 1). Но горещината се оказва благотворна в момента, в който той среща Мари на плажа, но увековечаването с брак на чувствените мигове за него няма никакъв смисъл. Отново слънцето го подтиква да предпочете настоящето, когато неговият шеф му предлага да отиде да живее в Париж. Ако Мьорсо убива, това е станало “заради слънцето” както той се изразява на процеса. Може би той наистина не е бил на себе си под въздействието на смазващата жега и на ослепяващата светлина, когато е стрелял. Разследването и процесът са неразбираеми за Мьорсо: съдията го подтиква да помоли за прошка Бог, когото той не познава; адвокатът, прокурорът, председателят и изповедникът са за него съучастници, които искат да му изградят образ, който той отхвърля; накрая искат да накажат главата му за престъпление, в което са замесени само слънцето и ръката му. Що се отнася до обществото, което той не познава в началото на разказа, в края той ще призовава омразата му, за да утвърди самия себе си срещу нея.

    Наистина ли е “чужденец” на себе си и на света преди убийството? Той никога не се е питал. Напротив, можем дапреценим, че той присъства по странен начин в стихиите (море и слънце) и в своето настояще съществуване. Но обществото изисква винаги да присъстваме в него, да се съобразяваме със законите и обичаите му, за да пидобием самоличност. Като иска брака Мари смята, че Мьорсо може да се проектира в бъдещето. Като установява, че човекът, който е убил арабина, не е плакал на погребението на майка си, прокурорът налага на аза му обвдързаност с миналото. Като си изгражда накрая съзнание, за да отблъсне онова, което изфабрикува за него проповедникът, Мьорсо се разкрива като “чужденец” пред хората, за да се разкрие по-широко за света. Това отваряне, което в началото изглежда инстинктивно при него, Мьорсо вече може да формулира сам.

    Вероятно е станало ясно, че “Чужденецът” може да бъде прочетен и като социална комедия, изведена до карикатурата чрез церемониала в правораздаването, който Мьорсо открива по маниера на Кандид или Наивникът на Волтер. Ако беше само жертва на съдебна грешка, сатирата би звучала по-скоро като виц. Възстановяването на престъплението от прокурора, извършил мръсна машинация въз основа на поредица неудачи за героя, е, разбира се, грешка: истина е, че Мьорсо просто се ожесточава срещу арабина, след като веднъж е стрелял в него. Но въпросът повдигнат от “Чужденецът”, отвъд случая Мьорсо, е много важен: «Когато се произнася присъда, срещу кого е тя и в името на какво?» Как може съдията да се осмели да отговори с “да” или “не” на толкова сложния психологически въпрос за предумишлеността? Може ли да се обяви един човек за безчувствен само въз основа на отговора на въпроса: плакал ли е или не? Накрая, справедливо ли е да се събират едно изпито кафе с мляко пред ковчега на майката, една набързо завършена любовна връзка и дръпването на спусъка на револвера, за да се поиска главата на един обвиняем? Обществото открива в поведението на хората безпогрешни каузални връзки. Като се изправя, в случая, пред едно същество, което никога не си е изяснявало нещата с въпросите “Как?” и “Защо?”, то издава собствената си неспособност да се адаптира към индивидуалността на всеки един човек.

     Това, че убийството е извършено от европеец срещу арабин, му придава особено звучене. По времето, когато Камю създава “Чужденецът”, той провежда анкета във вестник “Републикански Алжир” относно мизерията на местното население. Тайните съвети, които си уреждат арабите в приемната на затвора, недостъпни за другите затворници (II, 2), показват границата, която разделя двете общности. Отбелязва се и особеният начин, по който арабите наблюдават Мьорсо и приятелите му, “по свойствения им начин, като че ли ние бяхме нищо повече от камъни или изсечени дървета”(I, 6). В този роман никага думите на арабите не се поставят между кавички. Поведението на Мьорсо, който гледа всички около себе си с еднакво безразличие, по-скоро оцветено с благосклонност, оценявайки без предразсъдъци чувственото удоволствие или интереса от разговора, които те му доставят, е като че ли напълно противоположно на расизма. Изказват се предположения, че Камю се е може би поддал на някакво политическо влияние, когато е избрал арабин за жертва на убийството /местните жители съставляват девет десети от населението на Алжир/. Може да се заключи, че романът му, свидетелство за една географска и етническа реалност, е придобил, особено в момента, когато арабите се борят за своята независимост, определена символна стойност.

         Официалната критика, подчинена на режима във Виши и на немските окупационни власти, преценява “Чужденецът” като деморализиращ и унизителен за белите роман. Цяло едно поколение от интелектуалци, напротив, открива в него своите тревоги. Симон дьо Бовоар и Сартър/ автор на излязъл през февруари 1943 година блестящ анализ/ го прочитат като доказателство на абсурдността на човешката кондиция. Започват да го сравняват благосклонно с “Погнусата”, роман на Сартър, излязъл през 1938 година, и да възприемат двамата писатели като представители на екзистенциалистката мисъл. Но ако е вярно, че малко глуповатата пасивност на Мьорсо го сродява с Рокантен, героят на Камю не изпитва никаква “погнуса” пред света и хората. Той, напротив, установява връзка с тях и когато това съгласие се поставя под въпрос, неговият бунт му доставя, както на Сизиф, когото Камю с удоволствие си представя “щастлив” (“Митът за Сизиф”), своеобразна радост.

     Мьорсо понякога се представя като човек, който следи събитията ден за ден, а понякога си ги припомня, както се случва в навчерието на екзекуцията му. Не може да се прецени категорично дали тази нерешителност е била желана от Камю. Но разказът, който става все по-овладян с приближаването на развръзката, създава у читателя впечатлението, че Мьорсо си изработва едновременно стил и си изгражда съзнание. В основни линии “Чужденецът” представлява съвършен пример на това, което Барт назовава “невинен почерк”. Тъй като героят не установява каузални връзки между фактите, разказът протича монотонно като ритъмът се задава често от независими, подредени едно след друго, изречения. Използваното от началото до края глаголно време не е отдавна минало /le passй simple - използвано обикновено в литературния разказ/, отминаващо минало / le passй composй/, използвано обикновено в разговорната реч.

    Роден в народна среда и квартал, където разполага и персонажа си, Камю отново намира езика, който му е близък. Макар че е необходима огромна работа върху стила, за да се предаде в писмена форма живия говорим език. Местните наречия и по-свободните в граматично отношение изрази не се използват безразборно. Откриваме ги претворени до предела на комичното или неразбираемото, когато са поставени в кавички. Те са смекчени, за да се претопят в речта на Мьорсо, избегнати в редките моменти, когато романистът се надстроява над разказвача, за да породи поезия, която Мьорсо оценява по инстинкт, но чието изразяване най-вероятно би надхвърлило възможностите на неговия синтаксис и речник.

         Лирическите пасажи представляват изключение. В по-голямата част от романа светът, в който най-незначителните обекти става повод за описание под поглед, който ги изравнява, предизвестява хоризонта на авторите на Новия роман. Но и този път съпоставката предполага ограничения. Действително, този “овеществен” свят, към който новите романисти ще прилепят човешкото съзнание е същият, от който се освобождава Мьорсо в затвора, за да открие своята личност. След сляпото му сливане със слънцето и след пасивното му съзерцание на обекти, които не носят никакъв смисъл, в края последва, на последната страница, “тази нощ изпълнена със знаци и звезди”.

 



Гласувай:
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: ggenov
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1075024
Постинги: 662
Коментари: 49
Гласове: 367
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031