Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.01.2012 09:37 - LA TRAMONTANA, short story, by Bogomil Kostov AVRAMOV ROUSSEFF-HEMY
Автор: godlieb Категория: Забавление   
Прочетен: 3382 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 31.03.2015 08:27


image

 

 

 

 

© 2011 – Bogomil Kostov AVRAMOV-HEMY

 ТРАМОНТАН
разказ
от
Богомил Костов АВРАМОВ-ХЕМИ

  

 

 

 

To Tzar Simeon The Second Koburg-Gotta


 

 

 

ЧОВЕКЪТ бе приключил със шестдесетте, и сърцето му си позволяваше да фучи подобно Трамонтан. Вятър, идещ от Беломорието. Втурващ се през баири и поляни. Дирещ хтра, фарове и морета. Щом Трамонтана фукваше в коминя, Човекът се притаяваше в някой сумрачен ъгъл, из старинния уханен селски дом. Присядаше на колене. Па се вслушваше в себе си. Животът е краен, казваше си, Смъртта е безкрайна. Въобразяваше си, как всичко ще мине – замине. Но, фученето в уши не мислеше да спре. И спохождаше го - ката нощ. Тогава, изненадан от себе си, Човекът се молеше Богу. Ежедневните молитви забавяли всяка старост. Тъй пишеше в един дебел вестник, от който капеше евтинджийска политика подкрепена с безсрамна порнография, и попреписани съвети за дълъг и щастлив живот. Човекът знаеше: „ут Старустъ нимой ся избига“. Бе захвърлил вестника: „Перестройка – на нас ли!?!“ Все пак реши. Опита и – услади му се. Прекалеше ли с молитвата - задрямваше. Занизваха се спомени. Недостижимите и пренебрегнати жени хукваха да го преследват. Човекът за лишен път намразваше своите някогашни, своите сегашни, своите всякакви жени. Припкащи лудешки през неговото разхлопано сърце, всяка трамонтанна вечер. Трамонтана харесваше да витае и руши. Да люлее зеленясалата църковна камбана. Провесена с ръждясала верига в насрещния църковен двор; върху чаталест, излъскан от времето прът. Ако Църква би могло да се нарече схлюпеният от вики Робски Божи Храм. Човекът знаеше. Щом сърцето му започне да отглася ечащата камбана, часът е къде пет. Отново припадаше в молитва. В главата му отекваше звън на камбана без език. Трамонтана не идеше ли, за да напомни за Времето на Времената? А Камбаната ехтеше, с пълният обем на това забравено от Бог, Цар и Власт, самоизпепеляващо се балканско селце. Езикът на камбаната бе изчезнал, и Камбаната кънтеше от самосебе си. Баба Клиса бе притропала врати и прозорци, да поплаче и разпитва. Да е видял някое цигане да се върти наокол"? Не, Човекът не бе видял цигане. И, Баба Клиса, уж си тръгваше. Човекът бе открил езикът откъснат, рушнат т зими. Бе го прибрал да се не погуби. Беше възпротивил на Баба Клиса, щото езикът на камбаната да бъде подменен с ръждив коларски болт. И без това вече нямаше, кой да чуе нейният напомнящ зов. Освен можеби Трамонтана. Мощен средиземноморски вятър, разнасящ от юг на север и обратно, недоловимите человечески вибрации на селска камбана с варварски отнет език. Трамонтана грабваше па отнасяше, чак Мисълите на Човека. Занемарената камбана трепетливо огласяше, надвисналата гробовна тишина над порутеното, до вдън ограбено, църкве. Насреди селце изоставено от последни старожители. Хукнали на гурбет зад граница. Дано прокопсат, че и държавата – покрай тях. Камбаната проскърцваше, стенеше, ридаеше и слтвом плачеше. Стон и песен за избрани, каквито Трамонтана търси, успява и - открива. Петдесетина завинаги зарязани къщя гниеха, гинеха, и разпадаха се. Из опустелите обширни дворове щураха мъртви и живи призраци. Готови да фукнат заедно с Трамонтана. Насилени да загърбят Място, Род, Ред и Природа. С тънка държавническа сметка – дано никога не се завърнат. Защото – Т Неразумний! - кому си нужен ти!?! В Клисе-Баир обитаемите къщя се брояха на пръсти. Пищна старовремска броеница, около порутен войнски паметник, над завинаги пресъхнала чешма с откраднат бронзов чучур, с разбити каменни корита. Тук; на някога целебно прашният, после отровно асфалтиран, днес напълно опустял, изровен от безкрайни войнски маневри кух селски площад; само преди дузина години се  диплеха софри, виеха се хора, притропваха се дивни ръченици. Лумкаше тъпан. Надуваше бурузани бляскава униформена музика – от морето чак. Днес рядко някой пресичаше площада. Освен Баба Клиса, Човекът от Старата Къща, и някое Бездомно ПсеТрамонтана харесваше да витае над пуст площад, около единствена Камбана без език. Изтръгвайки неотразим гробовен стон. Да препуска на воля през дворове без вратници, низ плевници без фураж. Надвигайки чукари, върхове и висоти. Обмивайки със дъхави средиземноморски аромати малкият, нищожен, погиващ свят, на забутаното всред върволица варовикови планини някога прочуто чистичко селце. Пипвайки пряк път към Морето. Човекът, зарязал занаята художник; успял да пребори единствено себе си върху безброй ухаещи на терпентин платна; си се щураше ден и нощ, из някогашният - до дъно прахолясал - обширен прадядов дом. Натъпкал стаите с невидяни от никого платна. С книги, които рядко бе чел. С никога носени дрехи, раздавани на нахлуващите за набези ртми. Самодоволни неграмотници, от сърце харесващи неговите странно искрящи платна. Платната бяха толкова много, а той така обезумял от игноранс, че по празници с тях разпалваха онзи огън на площада, върху който цигани претупваха с голи пети ръченица на кючек. Правейки се досущ християни. Истински нестинари – не бяха останали. Трамонтана не преставаше да навайква - кому е нужно истинско, когато би могъл да минеш със менте?


В НАСРЕЩНА ГРОХНАЛА КЪЩА,
з
аедно с рояк уморено каканижещи кокошки, пърхаше престарялата Баба Клиса. Размахваща свезка ръждиви църковни ключове. Правеща се, че от Библия разбира, че Бъдеще предсказва. Проклинаща Времето на Времената, обезлюдило не едно селт. Превърнало Вярата в обществено посмешище, и най-долнопробен алъш-вериш. По празници, Баба Клиса, отключваше високите църковни порти. За да нагледа останалата без език чатал-камбана всред огромният църковен двор, на затъналата до кубе в земята църквица. Ровена-преровена от обезумяли иманяри. Всеки ден къде обед, Баба Клиса прекос"ваше обширният тревясал двор. Отпъждайки със злост глутниците подивяли бездомни псета. Няколко килнати т зими каменни кръстове напомняха, че някога е имало - и друго. Баба Клиса оставаше вратата на храма отворена. Трамонтана кротваше. От висотата на своят модерно остъклен старовремски чардак Човекът откриваше, как дълбоко в утробата на храма, лумва зърно светлина. Как Старицата се тръшка по тчи върху пода. Как искрено се моли. Със сляпа надежда, Господ-Бог да я осени, че дано Социалното увеличи нейната Просяшка Държавна Пенсия. Човекът допускаше, как на Господ-Бог давним-давно е писнало, да оправя закъсали държавни бюджети. И, свивайки рамене си се кръстеше, докато ругаеше: „Ну что делать – Ма-Ма-Та! Что надо сделать!?!“ Баба Клиса не се надяваше на отговор. В кърмъзъ-пластмасова кофа с миналогодишна Светена Вода, икономно загасяше многократно ползвана вощеница. Прибираше вощеницата в пазва. Па си я отнасяше дтма. Преди двадесетина години, когато храмът все още не бе разграбен до шушка, а ведрото бе стогодишен ръчно кован калайдисан бакър, строгият районен пожарникар бе довтасал. Щото да му се подпише противожарна декларация за персонална отговорност. Незабавно окачена с безопасна игла на ковьорчето над готварската печка. Че да я оплюят хубаво мухите. В църквицата, Баба Клиса забърсваше от прахоляк последни разбрицани – па неоткраднати, резбосани столове. Стократно се прекръстваше пред владишкия трон – броеше си – десет по десет. Качваше се по вита стълба. Внимаваше да не се пързулне. Навиваше - отвиваше бушони. Екологически съхраняваше бушоните; в хартиена пазарска кесия с конопени дръжки, и отпечатана „Голътъ Мирлинътъ Мунроу“ върху й. Потулваше кесията под дискуса в притвора. Прекръстваше се за Бог да Пртсти, за здраве и успех. По-скоро пред несвестието на младостта, колкото пред недостижимият Господ-Бог. Настъпваше непрогледен мрак. Вратата на храма проскърцваше. Слънцето блесваше в очщ. Старата жена спускаше ръка в джеба на оръфана фуста втора употреба. Нахлузваше плажни очила от един лев. Щедро подарени от Чужденецът Джон. Минавайки покрай Старото Клепало, дрънваше го с ръждивия коларски болт - раз-два-три. Отново се прекръстваше. Бързешком преминаваше през някога величествените дворни порти. Заключваше ги с катинар. Не преставаше да се диви и учудва. Защо аджеба, щом наближи, камбаната сама започва да говори? Бе учила до осми прогимназиален клас. За да се ожени. Бе чувала що е физика. За да работи. Казваше си: „Физика Бабам, Физика, но преди това Господ-Бог!“ Някога денонощна стрелочница на недалечна товарна гара. Предвидливо закрита, че да не руши сънищата на все по-плътно заселващи се чуждоземци. Бе запитала кротко. Бяха й отвърнали насмешливо: като им трябва на Чужденците, да си купят и пуснат влак. Не е да нямат пара – имат! Сега е криза. Именно тогава, Баба Клиса бе разбрала, че е голям кеф да се свиват безпомощно рамене. Бе запитала от прага на стрелочната, преди да я запечатат; кога не е било криза, от как е живнала за Европа тази шумнала земя? Бяха й отвърнали: „Гледай си работата, значи, не се набърквай в глобализмата – значи!“. Последвано от кризисно свиване на рамене, което тя съвсем хареса. Завръщайки се след черкуване у дома, Баба Клиса свиваше глобалистически рамене, па лягаше да си отспи. Щом Господ-Бог не иска да я чуе, та пенсията й да стане осезаема. Всичко това Човекът наблюдаваше; докато се опитваше да вае; от високият остъклен чардак. Всяко излизане на Баба Клиса до Църква и обратно, го развеселяваше. Оглеждайки; Селото, Къщята, Пустите Улици, Рухналият Паметник, Зеленясалата Пресъхнала Чешма с натрошени корита, Голите Мермерни Хълмове населени с врани; с мощен китайски далекоглед за четири лева и деветдесет и девет стотинки; Човекът бе започнал примирено да свива рамене. Казваше си: Без значение, без никакво значение. Без да допуска, че малко по малко, и той се превръща в глобалист. А Трамонтана витаеше наокол", готов да го грабне и отнесе със себе си.
 
ВЪВ ИЗЦЯЛО РЕКОНСТРУИРАНОТО Възрожденско Училище-Читалище-Светиня; продадено на чужденец от далновиден кмет, дежурящ пред бакелитен телефон с батерия и манивела, през девет села в десето – кое по-точно никога не се разбра; край басейн с димяща минерална вода, в компания на две безумно усмихнати мулатки и телохранител с автомат; пъшкаше с лула в уста Чужденецът Джон. Сутрин, обед и вечер, над басейна екваше мелодичен гонг. Баба Клиса свиваше рамене, па скокваше пред дома. И кълнеше котки, кучета, пилци и мисирци. Гонгът й напомняше старият гаров механичен звънец, отмъкнат от циганята и продаден за пиво. Човекът бе плавал с кораби. Знаеше що значи подобен гонг. Подсещане за закуска, обяд и вечеря. Обед и вечеря - ли? Понякога, и това му се случваше.
- Но, какво значение, - казваше си – какво значение ...
 И нагъваше корав градски хляб от миналия месец.

Всеки петък, пред домът на чужденеца, спираха мощни всъдеходни коли. Чужденецът Джон скачаше в някоя от тях. Колите отпрашваха. В планините ехтяха изстрели. Чужденецът отстрелваше по някой звяр. Колите го връщаха край басейна. Чужденецът Джон лично предаваше на Баба Клиса отстреляният звяр. Наричайки я нежно „Май Хъний Маман – Ба!“. Че жената да се чуди – да се мае, що да отговори. Бе имала по руски отличен; и как се изключва стрелочната стрелка ако влакът излезе из релси - също отличен. Руски бе ползвала само веднъж – за да се задоми. Затова отвръщаше: „Харашо Бабам – очень харашо на Маман!“ При което Чужденецът Джон, както и да бе изморен, се заливаше в най-искрен аристократически смях. Всичко това Човекът надживяваше от висотата на своят си чардак, с примирение, бедняшка насмешка, досада и тъга. Без да престане да отправя молитви Богу. А, Господ-Бог, не пропускаше да му се отблагодари, чрез баниците на Баба Клиса; чрез някое пръстено гърне тас-кебап в добавък. Неотдавна Човекът се беше усетил. Вече се моли не единствено за себе си, но и – за Чужденецът Джон. Беше си казал умислен: Без значение – аха!

 

ЕДИН КЪСЕН ЛЕТЕН ПОДИРОБЕД; когато нощните призраци търсеха Трамонтана за да фукнат заедно с него към Морето Темарин; на площада под единствения телефоно-електрически стълб облепен с избеляли некролози; на който денонощно премигваше прегоряла луминисцентна лампа, над вовеки заглъхнал високоговорител; спря огромен бял джип. От него изскочи изискана жена в бяло. Трескаво отвори бял мобилен телефон. Появи се Чужденецът Джон придружен от бодигард в бяло. Бодигардът се провикна. Баба Клиса се разтича с връзката църковни ключове. Жената в бяло, чужденецът и Баба Клиса, потънаха в църковния двор. Бодигардът се замота около колата. Подритвайки гумите. Надничайки под нея. Оглеждайки се привидно немарливо – иначе съвсем зорко. Всичко това Човекът видя в стъклата на своят нов китайски далекоглед, от висотата на чардака на своята си прадядова къща - негов си личен доброволен затвор. Въздъхна. Сви рамене. Коленичи пред Сребърната Божия Майка, но молитвата не потръгна, и той го отдаде на онова, което винаги му бе липсвало. Така наречената Вяра-Истинна. Разтутка се насам-натам, готов да възпее видяното върху платно. Ала платното се оказа прегоряло; боите окостеняли; станока прояден от червей. Застина пред прозореца в эплах. Бодигардът отнасяше в Домът на Чужденеца църковната камбана. През разтворените прозорци Трамонтана се втурна разярен. Престанал да се моли Богу, припомнящ звука на старата камбана, Човекът притвори болезнено очи. Когато Баба Клиса дойде да помете и нашита се разбра, че Човекът е за лекар. Бе опръскал под, триножник, палитра и платно, с потоци никому ненужна кръв.

 

 

 

НА СЛЕДНИЯ ДЕН, натоварен със седмичния гюм, млекарят от съседното Ктпаница, похлопа на вратата на човека. Млекарят бе изхвърлен от работа научен работник, прихванал занаят от бабалък. Безкрай доволен, че повече не се занимава с Космос, ами рине фъшкиите на повече от две кози.
 - Нима не разбра? - избълва Млекарят. - Не Църквата – Селото се продаде!

Млекарят остави пластмасова туба с мляко в краката на удивеният Човек. Пипна парата в шепа. Изтрополи по стълбите към двора. Яхна своят новичък мотор със кош. Отпраши и изчезна. Трамонтана препусна по-гневен от всякога. Тази нощ Човекът не успя да заспи. Все скокваше, все се ослушваше, за звън от Камбана Без Клепало. Такъв нямаше. Щом над Балкана трепна зарево, а Трамонтана кротна, Човекът пресече площада. Следи на мотоциклет сечаха отпечатъци от джип. Вратите на църквата зееха. Ключът стърчеше в изоставен катинар от бронз. Камбаната я нямаше. 
 
- Бих могъл да ударя една Камбана – за последно, - изрече Човекът гласно.
Погали веригата и чаталестият кол. Как така купил цялото село, каза си, как така - с църквата и гробището, а само мен" изтървал - не купил? Не искам аз тъй, ако купува – да купува наред! Обърна гръб на Имот, на Църква, на Камбана и Сило. а скитащите кучета зинаха срещу му. Продължи нанагоре, към върха. Предстоеше пропаст. Щом я достигна, приседна. Тъжно се разсмя. Трамонтана побеснял се развихри.
- По Дяволите! - изкрещя загледан в лъкатушещата по дъното на пропастта мързелива река. - Бизнес като бизнес ...
До гърдите си притискаше Езикът от Църковната Камбана. Е, каза си, една разкомплектовка в повече – що от туй. Надигна се, па с нечовешки
вой, захвърли в Реката Древната Свещенна Църковна Утвар. Повлече се обратно, към Дома, споходен от Мисъли за Краят. След него оставаха пестеливи капки кръв. Спря. Загледа се в тази единствена човешка пътека, а Трамонтана фукна, обгърна го, приобщи, грабна - и отнесе. 

 

THE END
 23.11.2011!
 

 

 

 

04/04

 


 



Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: godlieb
Категория: Лайфстайл
Прочетен: 2363576
Постинги: 1414
Коментари: 659
Гласове: 1051
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031